За „новата вълна" в бранша, старите истини, острите конфликти и всички онези неща, за които предпочитаме да не говорим
Те са млади, симпатични и талантливи. Нo не са нито „Бонд", нито младежкият оркестър на „Класик FM радио". Ще ги видите по-скоро на погребение, отколкото в дискотека. Професионализмът им ще ви респектира. Неочакваната им академичност на моменти ще ви изненада. Чувството им за хумор сигурно ще ви стресне. Или поне ще ви накара да плюете в пазва. В началото най-вероятно ще ги помислите за луди. След десет минути ще си кажете - луди, но безобидни. В края на едночасов разговор вече няма да сте сигурни нито в едното, нито в другото.
Добре дошли в света на Валерия, Калин и Валентина. И на много други млади хора, които са на „ти" със смъртта. Защото живеят от нея - при това в абсолютно буквалния смисъл. Независимо дали правят ковчези, четат обреди, гримират покойници или са просто административна брънка в погребалната индустрия.
Те не са някаква субкултура. Не и в подчертано обидния смисъл на думата, който приемаме априори. Те са по-скоро една паралелна реалност със собствени правила, приятелски кръгове, начини на комуникиране и лексика. Считат се повече за ексцентрични, отколкото за смахнати. Те са младежите от „новата вълна" - без капка меланхолия и изкуствен патос в поведението си. За сметка на това обаче с адски здрави нерви. Толкова здрави, че е заразително. Ако никога не сте се шегували с хора от „занаята", затегнете коланите. Знаехте ли например, че има две основни предложения за химн на Централни гробища? Едното е песента „Ледено момиче". Другото - култовата от близкото минало „Даже мен да ме няма на белия свят".
Лятото е „мъртъв" сезон в занаята - казва Калин и се усмихва леко срамежливо. Иронията тук не е умишлена. През зимата поръчките за ковчези наистина били несравнимо повече заради подхлъзвания, грипове, пневмонии и какво ли още не. „А и през лятото пенсионерите си ходят по вилите и ако се случи нещо, то става там и се действа на място", обяснява значително по-сериозно Калин. На 25 години той вече е управител на „Хадес", най-големия производител на ковчези в страната, който покрива близо 80% от търсенето. Ръководи 90 души и обслужва над 120 обредни дома и агенции. Нищо, че не му личи.
Защото когато Калин се усмихне, забелязвате колко по детски меки са все още чертите му. Нищо общо с типичния майстор на ковчези от някой каубойски филм, който потрива ръце доволно, ако в малкото градче с име на европейска държава стане престрелка. Нито пък с майстор Безенчук от „Дванайсетте стола", който с пиянско клатушкане ви убеждава да купите „продукция" за тъщата. Един от първите уроци в този бранш е колко малко струват стереотипите.
Валентина: „Чудя се как ли ще реагират хората на дъщеря ни един ден"
Калин се занимава с ковчези от десет години. Бил е на 15, когато започва да разнася специфични консумативи като дървени кръстове по трамваите. Отначало е момче за всичко във фирмата, основана от баща му и негов партньор. Както много бизнеси в България и „Хадес" се пръква в гараж.
„Да, аз стряскам хората - разсмива се Калин, - от много години ме наричат Гробаря и какво ли още не." По-късно става ясно, че и от клетвите му много се плашели. Макар че той лично не отправял такива.
Истината е, че Калин не се захваща с ковчези от немай-къде. Имал е и други възможности - сам се отказва от Художествената академия и специализация по керамика в Египет. „Това нямаше да ме доведе доникъде - отсича, - докато сега създавам нещо. Това, което правя, наистина има значение. Да, аз се страхувам от смъртта, но успявам да се абстрахирам от нея."
Особености на българския ковчег
Както има българска следа, българска бактерия и български чадър, така има и български ковчег. Той е типичният, най-продаваният и естествено си има своите особености.
Основната е колко е евтин. По-малко от вечеря за двама в добър столичен ресторант. Най-популярният модел на „Хадес" струва... 20 лева. Друг въпрос е, разбира се, как се поддържа тази ниска цена. Първо, с настойчивото търсене. Това е моделът, който се харчи най-много - близо 2000 бройки на месец напускат фабриката на „Хадес". И второ - с качеството, или по-точно с неговата липса.
„Просто ужас - свива рамене Калин, - за да постигнем цената, която е добра за пазара, трябва да го правим от фазер. И да не го боядисваме, освен около ръбовете." В този смисъл майсторите на ковчезите са опакото на мебелистите - именно фазер се слагаше на задната част на много секции от соц време. „Правели сме и бои от сажди, за да излиза по-евтино - нарежда Калин, - тук хората нито могат, нито искат да плащат за подобни неща. На Запад по разходи една сватба се равнява на едно погребение, а у нас една сватбена рокля струва поне десет ковчега. Ако някой пък се поотпусне, решава да вземе ковчег от ПЧД - той е за около 60 лв."
По-скъпите ковчези се купуват сравнително рядко, а моделите за по 650 лева - почти никога. „Макар че има някои наистина красиви - заявява с доза гордост Калин, - аз лично за себе си бих избрал номер 17!
Номер 17 от каталога на „Хадес" е от чам и парен бук. С двоен капак. И е от скъпите. Дали Калин наистина си е заплюл номер 17, е трудно да разберете - дори защото хората в бранша се забавляват със смущението на лаиците. Номер 17 обаче не е типичният широко продаван български ковчег. Не са такива и ковчезите за известни клиенти, които Калин донася от Италия. Нито ковчегът, който две мутри „избрали" за приятел: „Влязоха, не приличаха на нищо, аз взех да им показвам разни неща, а те ме прекъснаха: глей са, брато, важното е да е най-скъпият!"
Освен евтин и с ниско качество, българският ковчег е голям инат. Не ти се маха от главата. „Обикновеният ковчег трудно се откъсва от тебе, преследва те - признава Калин. - Веднъж започнеш ли да го произвеждаш, няма спиране - пазарът го изисква." Следващият по цена модел например е изцяло боядисан и изглежда несравнимо по-добре. Само че хората купуват най-евтиното и базисното. Отгатнете разликата в цената! Тя е точно... 3 лева. В този смисъл българският ковчег може да влезе в учебниците по икономика като перфектната илюстрация на „еластична" стока - съвсем миниатюрна разлика в цената афектира радикално търсенето.
Българският ковчег е и доста еклектичен: хем е български, а капакът му се прави от фазер, внесен от Зимбабве
Просто този тип фазер бил по-подходящ за капак. Това, разбира се, не бива да ни учудва. Колко обувки се кротват по витрините с надпис „италиански", а отделните им части - абсолютно български. Или китайски.
На всичкото отгоре българският ковчег се краде. В смисъл - плагиатства се. В това отношение обаче той е сходен и с другите, по-скъпи ковчези. И тук се сблъскваме с един от конфликтите в погребалната индустрия - напрежението между „Хадес" и другия по-едър производител, кюстендилския „Осогово". Според Калин преди време дошли хора от Кюстендил, представили се за частна погребална агенция и купили по един ковчег от всеки модел. Две седмици по-късно започнали да ги произвеждат. Сега над главата на Калин в офиса му виси със страшна сила карта на България с много зелени и няколко кафяви правоъгълничета. Зелените обозначават градовете, покрити с продукцията на „Хадес". Кафявите - тези, спечелени за територия на „Осогово". По-дребните производители, които работят само на местно ниво, въобще не мътели водата. Така майсторите на ковчези от Монтана, Велинград или Смолян например въобще нямат налепени по картата правоъгълничета.
„Конкуренцията е нещо нормално, но не и по начина, по който се получи - мръщи се Калин. - Лъжата не беше гот!" От „Осогово" внимателно, но твърдо отказаха среща с екип на „ТЕМА". Основната изтъкната причина беше, че „ние сме прекалено скромни и няма смисъл да се виждаме с журналисти".
Не би ме притеснило да ни наричат семейство Адамс - казва Валентина и пали цигара. „Всъщност не би трябвало да пуша сега заради бебето", допълва леко гузно и същевременно извинително. Валентина и Калин се запознават в погребална агенция. Това не било нещо странно в тези среди. „В нашия бизнес всички сме се оплели - категоричен е Калин, - например Катафалката Пешо е мъж на техничката Сийка и така нататък", пояснява през смях. „Истината е, че работата е много ангажираща и не остава много време за външни контакти"- това е версията на Валентина.
В момента дъщерята на Калин и Валентина е на два месеца. Валентина ходи на работа почти до раждането. Обяснява колко смешни били с колежката й, също младо момиче, като се разминавали - двете бременни, в кабинета им. „Сега пък си представям как един ден, ако дъщеря ми отиде в някакво детско предаване и я попитат какво работят родителите й, тя ще каже: „Тате прави ковчези, а мама е на Централни гробища."
Валентина започва работа в погребалния бизнес като повечето - съвсем случайно. В системата е вече четири години. Първо прави „де факто всичко" в частни погребални агенции, след това преминава на държавна работа като PR в Централни гробища. Твърди, че едвам чака да изтече майчинството й, за да се върне там. На 26 години Валентина вече е превърнала голяма част от впечатленията си от погребалния бизнес в сериозна дипломна работа по социология и политически науки: „Погребението като битова форма на проява на специални екзистенциални ценности". А най-вероятно във вас вече напира въпросът: какво, по дяволите, прави едно младо, хубаво и очевидно умно момиче на подобно място? „Знаеш ли, погребението не е нещо депресиращо - отсича Валентина, - погребението е начин да се справиш с идеята за смъртта
„У нас една сватбена рокля струва поне десет ковчега" - твърди Калин
Моля?!
„Ами да, и става на няколко нива - твърди тя. - Първо, сблъскваш се с идеята memento mori, тоест, че трябва да помниш смъртта, и каквото и да ти се случва, да го разглеждаш в тази перспектива. В един момент започваш да приемаш нещата спокойно. Другата реакция си е чисто хедонистичната - много хора след погребение на близък човек си казват: така или иначе се мре, защо да не си поживеем в промеждутъка? И го удрят на купон. Много рядка, но адски ценна е третата реакция. Тя е да се постараеш да бъдеш социално безсмъртен, след като физически не можеш. Да оставиш нещо след себе си."
Разбира се, това са хубави приказки, но когато нещата опрат до края, човек невинаги изпада в подобен вид съзерцания. Повечето сериозни размисли идват по-късно. „Да, и това е така - съгласява се Валентина, - за смъртта мислим някак си обобщено, но когато тя настъпи конкретно, не знаем как да реагираме." Което пък звучи съвсем в синхрон с максимата на Михаил Булгаков: „Човек е смъртен, но това би било половин беда. Лошото е, че понякога той е внезапно смъртен."
Между опиума и закачката
Има едно нещо, което ще чуете със сигурност от всички в погребалния бизнес. А то е, че ако веднъж свикнеш, по всякакъв начин се стремиш да останеш. На пръв поглед това противоречи на „нормалния" човешки поглед - все пак става въпрос за боравене с една тежка материя. На практика обаче именно тази тежка материя, наречена смърт, засмуква усилията и аспирациите на страшно много хора.
„Погребалният бизнес е много странен - казва Валентина почти тържествено, - оттам никой не се е върнал."
„Нещо като опиум - замисля се Венцислав Григоров, директор на ОП „Гробищни паркове" - София, - или поне толкова силно като опиум. Постоянно наблюдавам как, ако на някого се наложи да напусне системата, той драпа да се върне в нея."
„Ами аз просто обичам трудната работа - заявява Васил, основният аранжор на Централни гробища вече 13 години, - всеки човек е изпратен за нещо на този свят. Аз съм докторът на умрелите. Иначе вечер спя и мисля за гаджета."
„Може би в началото исках да се правя на интересна, но после като че ли всичко е въпрос на подсъзнание" - свива рамене Валерия. Тя е на 26 години. От близо две години е обредник. Цели две години преди това пък е гримирала покойници в частни погребални фирми
Много от агенциите използват гримьори, за да представят покойника пред близките му „в приличен вид". Такова „представяне" струва 30 лева. Разбира се, често има и негласни уговорки с т. нар. препаратори от моргата, които свършват работата още там.
Валерия, също като Валентина, попада случайно в бранша. Сега обаче не е сигурна дали някой ден въобще ще се махне от него. Не може да изясни за себе си конкретната причина. Но такава със сигурност има, след като хората в бизнеса „смърт" по правило остават. Естествено бихме могли да говорим за икономически причини. Само че те са по-скоро свързани с частните агенции и предприемачи, а не с хора на бюджетни заплати. Някой би казал: подкупи за гробни места и бързо оформяне на документи. Само че в погребалния бранш работят с желание и хора, които нямат никакви лостове на влияние върху всекидневните процеси.
Идеята да си интересен и различен е всъщност една от водещите при младите хора. Поне в началото. По-късно идва усещането за това, че си полезен. За собствената ти значимост в един толкова важен момент от битието. Тоест ти си част от тайнството. А стремежът към ритуализиране на ежедневието, към някакво участие в „магията" е стар като света. Разбира се, много по-прозаично е обяснението, че занаятът е адски специфичен и след него трудно можеш да се адаптираш към нещо друго. В което сигурно също има някаква истина.
Професия погребален агент
Да си частен погребален агент в България не е нещо бляскаво. Това е единственият бизнес, при който на хората им е леко неловко да те попитат: „Абе, как върви?" Но пък може да е доста печелившо, ако играеш с усет. Преди време взривяваният пернишки погребален частник Петър Мицов беше казал, че „две погребения на седмица да правиш, кючек ще играеш". Разбира се, това е доста пресилено. Но ако се позиционираш добре, печалба определено има - това де факто е най-сигурният бизнес. Както казват американците, двете най-сигурни неща в живота са смъртта и данъците.
Само в столицата има, грубо казано, 15 000 смъртни случаи на година. От тях погребенията са около 10 000, а кремациите - 5000. Тоест погребалните агенти имат доста сериозна маркет ниша. Едно средно добро погребение струва от 300 лева нагоре, а кремацията е със стотина лева повече. От стандартното погребение грубо 80 лева остават за агенцията, а при кремацията тази цифра може значително да се завиши. Други печалби, макар и значително по-малки, идват от надценките на стоките. Да речем на ковчега, който е закупен най-често от „Хадес" или „Осогово", и се продава на различна цена в погребалната фирма. Нещата обаче са далеч по-сложни от това, което се вижда на пръв поглед. Защото бизнесът е един от най-специфичните и много пазарни техники не действат.
Планирането например става трудно. Никога не знаеш със сигурност каква ще е смъртността следващия месец и още по-малко какъв дял от нея ще се падне на теб. Роенето на погребални фирми, макар и прекъснато през последната година, засили апокалиптичното усещане у много от първите частни агенции като „Ерцид".
„На мен по три погребения на ден ми трябват, за да оцелея - казва Росана-Мария Манолова, собственик на „Ерцид" и председател на софийския Funeral club, - а ето днес нямам нито едно!"
Друга особеност в занаята е рекламата. Ако си позволиш да лепиш розови лепенки с отвъдни послания, тя може да се обърне срещу теб и да стане дори антиреклама. Голяма част от агенциите следователно разчитат на най-старата форма на реклама - мълвата.
Страшно объркващо действа и фактът, че в този бизнес невинаги може да се усети „наказателният вот" на разочарованите клиенти. „Това не е магазин, за да си купиш сирене - разсмива се Манолова, - и след това да си кажеш: „Хм, сиренето в този магазин не е хубаво и вече няма да пазарувам оттам, ще видят те!" Човек погребва 2-3 пъти в живота си и дори да си го разочаровал, той няма да може да ти го покаже скоро и така да афектира успеха ти на пазара." Интересното в случая е, че невинаги най-големият професионалист печели клиентите. Понякога истинският успех идва при този, който най-драстично води минивойните за влияние и лобира ловко между отделните играчи в бранша.
Относителните цени са също белег на този занаят. Услугата може да бъде предложена ВИНАГИ на по-висока цена в зависимост (или не) от изискванията на клиентите. В този смисъл понятието „твърда цена" тук не важи - нищо, че много агенции наблягат на него. Ако не е притиснат финансово, клиентът (в повечето случаи най-близкият от опечалените) е невинаги рационален в избора си. По-пищно погребение може да се сметне за изблик на чувства: така от непредвидими и нерационални подбуди идват по-големите маржове на агентите.
Валерия: „Хората ме гледат с уплах"
Лицата на покойниците са изключително спокойни: по-страшно е какво става с живите - твърди 26-годишната студентка по биология и опитен погребален кадър
Валерия, две години си гримирала покойници. От близо толкова време пък четеш погребални ритуали. Обичаш ли работата си?- Определено. Вярно е, че виждаш хора, които са нонстоп разстроени. В един момент обаче всичко ти става навик. Работи се на конвейер, по 12 часа. Въобще не ми остава време да се замисля. Колкото до неприкосновения допир с мъртвите - той не пречи.
Дори когато ги пипаш, подреждаш, гримираш?- Дори тогава. Виж, аз имах предподготовка, защото докато учех медицина, имах упражнения по анатомия.
Какво говори лицето на един мъртвец?- То е изключително спокойно. Няма човек, който да е с измъчена физиономия. Независимо при какви обстоятелства е умрял, дори да е жертва на катастрофа, тежко престъпление или някаква супер трагедия.
Като гримьорка не изпитваше ли страх?- Не, никакъв. Всичко е въпрос на индивидуалност. За мен не е страшно да гримирам покойник. Страшни понякога са нещата, които стават с живите. А колкото до грима - просто се абстрахираш и действаш.
Нещо като защитна реакция...- Да, вероятно е някакъв бушон. Иначе нервната ми система сигурно би си отишла.
Не ти ли е хрумвало да работиш нещо друго?- Виж, работата ми не е добре платена. Освен това съм имала много други предложения. Но съм отказвала.
На този етап много читатели ще решат, че си луда. Защо си отказвала? - Е, надявам се да не е от някакво пристрастяване. (Смее се.).Може би в началото просто се правех на интересна с работата си, на екстравагантна. Но в един момент започваш да обичаш това, което правиш. Много хора, които започват в този бизнес, остават. Не мога да ти изтъкна конкретна причина. Явно всичко е по пътя на подсъзнанието.
Валерия, това да не е некрофилия?- Не, определено не е. Приемам го само като професия, не се ангажирам персонално.
Чувстваш ли се по-значима от другите хора?- Значима... не знам. В началото се чувствах по-полезна. Разбираемо е - помагаш на хората да изпратят близките си по достоен начин.
Какви са опечалените?- О, те са няколко вида. Видя ли един човек от групата, веднага знам как ще процедира. Има хора, които стават агресивни, арогантни, започват да те нападат и в същото време страдат автентично. Искат просто по някакъв начин да изразят насъбраното. Има други, които изглеждат адски тъжно, но всъщност са театрални. Има и такива, които си страдат безмълвно. Истерията по принцип не е нещо много характерно като израз на емоция.
Знаела ли си винаги имената на покойниците, които гримираш?- Да.
Интересувала ли си се от живота им, от това, което те са били?- Не, най-много да прочета диагнозата. Но това е чисто професионално - защото при сърдечните заболявания например се променя много тенът. По-добре е да знаеш диагнозата, за да си наясно как да процедираш.
Попадала ли си на твои познати?- Попадам сега, като обредник. Но се отказвам и колегите поемат ритуала. Гледам да не свързвам погребението с лично изживяване. Досега не съм ходила на погребение на мой близък. Баба ми и дядо ми ги погребаха, без аз да отида. Може би се предпазвам по някакъв начин. Страх ме е, че после всяко събитие от подобен характер ще ме афектира невероятно.
Не са ли ти много вече 4 години погребални изживявания?- Това не е много години работа в бранша. Има хора, които по 40 години циклят, но там вече е неспасяемо. То е диагноза.
А ти мислиш ли, че един ден ще имаш друга работа?- Не съм сигурна. Доскоро си мислех, че трябва да се ориентирам на базата на образованието ми, да правя кариера, да се занимавам с наука. Но има време.
Каква е основната разлика между гримирането на покойник и на жив човек?- Трябва да гримираш много по-прецизно, защото ако при живия човек има излъчване и дефектът се разнася, то при покойника всичко е стационарно, фиксирано.
Колко време е нужно да се гримира един покойник?- Всичко е въпрос на навик. Като си се рутинизирал, не отнема повече от десет минути.
Някакви трикове на професията?- Основното е, че винаги можеш да се справиш с подръчни средства. Така, когато няма лепило, устата може да се залепи и с филтър от цигара. А като обредник трябва да се научиш да свикваш с капризите на хората - аз съм чела ритуал и на пънк музика.
Най-трудният ти случай?- Беше известна личност. Взривиха го и затова беше целият в шевове. Гримът просто не беше достатъчен.
Какво считаш за един натоварен ден?- Ден с много физическа умора. Особено сега, когато съм обредник, говоря нонстоп по 12-13 часа.
Как реагираха хората около тебе на избора ти на професия?- Ами в началото даже парадирах, защото виждах как всявам смут. След това ми омръзна, защото повечето хора започват да ми говорят за погребението на баба си например. Или само повтарят „ужас, ужас, ужас!". Гледат ме със страх, почти с уплах. Никой не е реагирал много спокойно и нормално.
А реакцията на най-близките?- Родителите ми не са много доволни от това, че работя там. Явно ме щадят. Но от какво ме щадят, когато не е това нещото, което ме натоварва? Много по-натоварващи неща се случват всеки ден, с живите. А приятелят ми е адски против работата ми. Той въобще не влиза на територията на гробище. Питае страшна неприязън. Живее с усещането, че като се прибера от работа, мириша на трупове.
А ти как се чувстваш на края на един ден?- Забравям. Като затворя вратата на залата след мен, забравям.
Валерия, страх ли те е от смъртта?- От собствената - не. Много ме е страх от смъртта на близките хора. Но това е и чисто егоистична реакция - да не загубиш някой.
Промени ли се все пак с нещо отношението ти към нея?- Да, защото сега виждам, че смъртта е свързана с облекчение. Притеснението по принцип идва от неизвестността. Когато неизвестността изчезне, няма притеснение.
Войната на три фронта
Всеки шеф на погребална агенция е водил поне две от следните битки: с конкуренцията от частници, с дадената община и с... клиентите. В първите два случая става въпрос за пазарен дял. В третия - най-вече за надлъгване. Като например „преценяването на услугите на око": или как мебелировката в дадено жилище може да повлияе на цената на крайния пакет. Или колата. Или слухът, че клиентът е на добра работа. Но това са по-пасивни ситуации. Излъган има, но няма ожесточен конфликт - дори защото клиентът приема като свой избора си на агент. Борбата между агенциите обаче и между агенциите и общината е много по-видима и драматична.
Особено засилена беше войнствеността между фирмите преди около година и половина, когато на пазара имаше страшно много новодошли - само в София общият брой на погребални бюра се въртеше около 100. Сега цифрата е горе-долу наполовина, но основните конфликти остават. Разликата е, че отделните участници в момента гледат да се настъпват малко по-леко по мазолите. Защото на никой не е приятно да бъде взривяван, а се оказа, че воля за подобни изпълнения има.
Най-агресивно подхождат, разбира се, по-младите фирми. Те не могат да разчитат на положителната мълва, нито имат стари позиции в занаята. Само че, както се случва често в България, в един момент решават да почнат от върха. И тъй като нямат търпение да чакат клиенти, решават сами да отидат при тях. Основно това става с ухажване на докторите от „Бърза помощ".
Механизмът е прост - когато докторът дойде в дома на покойника, той носи със себе си и картички на „своята" погребална агенция, които - къде с разбиране, къде по-настоятелно, напъхва в ръцете на опечалените. Да си вербуваш доктор до преди година струваше между 100 и 200 лева на случай. Сега цената е по-висока: най-често цитираната сума е 300 лева. Разбира се, тези пари се избиват с раздути цени на погребенията - или отново клиентът покрива сметката. Така въпросното погребение трудно може да падне под 600 лева. Носят се легенди за случаи, в които на адреса заедно с „Бърза помощ" пристигат и представители на погребална агенция. Образно казано, докторът влиза с ковчега. Зачестяват и инцидентите, при които доктори заявяват, че само „тяхната" агенция може да осигури издаването на смъртния акт. (За протокола: с лична карта и съобщение за смърт, изготвено от доктора, смъртен акт се издава безпроблемно.)
Друг любим начин да изпревариш конкуренцията е да „ловиш" поръчки още в болниците
Именно в болниците стоят много погребални агенти - някои отиват там едва ли не като на работа, към осем и половина и започват да се... мотаят. И да дебнат. В случая вече спокойно можем да си позволим думичката „субкултура". Подобно присъствие е свързано също с някакви „разходи", понякога уговорени месечно, които после се разпределят на крайните потребители. Шок дори в погребалната общност предизвикват агенти, които оставят визитки на нощните шкафчета на тежко болни. „Зонирането" на болниците по принцип се поддържа постоянно и прекрачвания в чуждо пространство се наказват - нещо като сутеньорите, които се бият през ръцете, ако момичетата им застъпят територии.
От малко по-различен тип са т. нар. моргаджии, които чакат само непосредствено пред морги и задават на точните хора въпроса: „Вие за покойник ли идвате?" В случая ключова роля играят санитарите като проводник на важна информация. И докато за редовия гражданин подобно поведение има своите етични класификации, за голяма част от погребалните агенти то е просто... „неколегиално". Което значи две неща. Че определено не го одобряват. Но че също биха го правили - ако бяха силните на момента и имаха култова за целта локация: например срещу моргата на Медицинска академия.
Локацията със сигурност е от изключителна важност в този бизнес. Една от най-печелившите такива (и повод за язвителни забележки в общността) е тази на погребална агенция „Мира". Точно пред главния вход на Централни гробища. „Мира" е собственост на ромската фамилия Алексиеви, която наброява стотина човека. Тези, които са достатъчно големи да работят, са вече във фирмата. Управителят Иван Алексиев е в бизнеса от доста време - започва като каруцар и гробар на „Централни" преди повече от 30 години. На въпроса дали е „кръстникът" на фамилията, Иван става страшно сериозен:
„Не - отговаря, - аз нямам неговото достойнство. Той е много по-силен образ от мене. Но бих се радвал да съм като „кръстника"
Иван не може да чете и пише. „Неграмотен съм", заявява, без да го питаш. Това обаче не се отразява на бизнес делата му. „Мира" е единствената фирма, чиито катафалки са допускани на територията на гробището. Ето още един повод за коментарите на „колеги". Фирмата също така разполага с уникална каляска от 1935 г., адаптирана за катафалка, която се тегли от черни арабски жребци. Офисът на „Мира" е и значително по-просторен от повечето джобни формати погребални агенции. При подобно състояние на нещата съвсем закономерно е значително по-младите и агресивни фирми да предявяват претенции. И да отправят заплахи.
„Само че мен не ме е страх - казва спокойно Иван, - никога не ме е било страх. Защото ние сме голяма фамилия и каквото и да се случи, винаги ще остане някой от нас. Агресивните хора, терористите в бранша са еднодневки - само по 5-6 човека са им фамилиите, а родът е най-важното, защото той може да иска мъст и след 50 години."
А когато ножът опре до кокала?
„Тогава се браня безмилостно - навежда се плътно над диктофона, - хапя яко: където ми падне и докато мога."
Венцислав Григоров, директор на ОП „Гробищни паркове":
„За циганина да е гробар е като за българина да е митничар!"
Г-н Григоров, вие нечестен човек ли сте? Защото за такъв ви спрягат някои от колегите в бранша.
- Ако искат, нека ме упрекват, че съм нечестен по отношение на тях, но що се отнася до защитата на потребителите - аз съм напълно честен. Заварих над 100 погребални агенции на софийския пазар.Това, което изисках, е списък от документи, които те трябваше да представят като реално съществуващи обекти на пазара. Между тях са собствена катафалка, достъп до хладилни камери, офис, бизнестелефон. Все неща, които доказват една истинска погребална агенция. Защото голяма част от тези, които заварих, си даваха домашните телефони, а като звънне някой, само посредничеха. Всичко останало го правеха други хора. Единствената разлика беше в цената. Аз просто защитих гражданите.
Как точно успяхте да изравните пазарния дял на общинското предприятие с този на частните фирми?
- Първо прогоних фирмите-фантоми. От тези сто останаха около половината - лоялните погребални агенции. Също така подмених голяма част от административния състав. Постарах се да взема на работа млади хора. Другото са усилията ми да споя колектива с мероприятия, които създават близост между хората.
Бил ли сте заплашван?
- Да, и аз, и членове на семейството ми. Колко пъти трошиха стъклата на колата, пукаха гумите, разбиваха я.
Анонимни ли са винаги заплахите?
- Разбира се. Страхливецът е винаги анонимен. Смелият човек ще застане на вратата и ще ме напсува.
Много от частните погребални агенции се оплакват, че не ги оставяте да правят нищо на територията на гробищата.
- Преминаването на бариерата, навлизането в гробищния парк е извършване на услуга. Возенето на покойник например е услуга. Не мога да ги пусна да влязат вътре.
Защо не допускате частни агенции до ритуалната ви зала?
- Защото ние си имаме наши обредници. Ритуалната зала е терен на Столична община. Ако дадена погребална агенция иска собствена ритуална зала, нека си направи - като „Мира" отсреща. Никой не може да им каже нищо. Правят си ритуала, слагат си покойника на катафалката и ми пращат молба да ги пусна да минат през гробищата. И аз ги пускам, защото ритуалът при тях е вече извършен и няма смисъл да прекачваме покойника. Това е единственото изключение, при което давам частна катафалка да мине.
А вие с колко катафалки разполагате?
- За съжаление катафалките, с които извозваме покойниците през града, са само три буса „Мерцедес" и един „Фолскваген". Тук, на Централни гробища, имаме два електрокара, които са пригодени като катафалки. На другите гробища имаме по един. Но в момента се води процедура за закупуване на луксозни оригинални катафалки. Това е едно от нещата, които ни куцат.
Едно от основните обвинения е, че често се копае само до 80 см.
- Абсолютно не е вярно. Дълбочината е 180 см. Преди време имаше само една случка за плитък гроб в едно от кварталните гробища, но ми писаха обяснение, че отдолу е излязла скала.
Има ли проблеми с гробарите, които просят на погребенията?
- Да, често. Не мога да го отрека. Повечето гробари са цигани. За циганина да е гробар е като за българина да е митничар. Това е най-голямото постижение за тях. Навремето е било голямо натискане, защото много хора са се погребвали със златни зъби. Аз и сега от време на време ги питам - ей, вадите ли още? А те ми казват: „О, шефе, отдавна всичко е изчистено!" Та след като приключат с погребението, казват: „Нещо за бог да прости да дадете..." Не отиват да дърпат хората, но пак е неприятно. Иначе съм пуснал две заповеди, че ще наказвам, но се случва.
Как ще коментирате изказването, че даването на гробно място се бави, ако клиентите работят с частна фирма?
- Как може да се говорят такива неща! На никоя фирма не сме отказали гроб. А лично за мен е и по-добре да работя с фирми, защото те знаят за какво става дума, и става по-бързо.
Как става прехвърлянето на гробни места?
- Само между роднини. Аз лично съм пуснал вътрешна заповед, с която забранявам преотстъпки между граждани, които не са такива.
Само че се спряга цената от 2000 долара за място в Централни гробища - и че всеки може да си „откупи" такова.
- Не мога да коментирам това достатъчно добре. Чувал съм такива неща, но не съм бил свидетел. Никой никога няма да го направи пред мен.
Не се ли притеснявате от факта, че последните двайсет години близо двайсет директори са минали през вашия стол?
- Ами столът е наистина горещ. Макар че в живота не се случват случайни неща. Отначало нагласата ми беше да дойда тук за малко, да сложа някои неща в ред, но понякога в България най-трайно се оказва временното.
Мислите ли, че ще се задържите на този стол?
- Аз ще бъда тук, докато имат нужда от мен. Много от нещата, които правя, може би не са идеални. Не искам да казвам, че правя всичко с добри намерения, защото веднага ще кажат, че пътят към ада е постлан с тях. Надявам се достатъчно време да се задържа, за да направя това, което съм решил.
Начинът ви на мислене промени ли се тази година и половина? Все пак боравите с материята смърт.
- Не. Моето верую по отношение на смъртта е, че тя е входът към новия живот. Човешкият живот не е еднократен. Той е безкраен низ от прераждания. Вярвам в това. Смъртта е само една странноприемница, в която сменят уморените коне. След което колесницата пак потегля.
Не ви ли е страх от смъртта?
- Не ме е страх, аз вече съм бил там. Бил съм 11 минути в клинична смърт и съм видял, каквото съм видял. Служих във флота и през 1975 година плувах маратона Галата - Златни пясъци. Удавих се - от премръзване - на 30 април. Точно пред резиденция „Евксиноград". Рибари ме извадили. Изнесли ме в резиденцията и ме поел лекарски екип. Последвали животоспасяващи манипулации, масаж, кислород и т. н. Изкараха ме от клинична смърт, но споменът ми от нея е много ясен.
Какъв е той?
- Ами сигурно сте чели за тунелите и коридорите. Но за мен това беше тръба, която ме обгръщаше много плътно, а аз се движех с главата напред със страшна скорост. Спомням си удоволствието, което изпитвах, като виждах една много особена светлина в дъното на тая тръба. Много по-ярка от слънчевата, но не така заслепяваща. Чувствах нетърпението, с което се движех към нея. Но не успях да стигна. И отворих очи във ваната... Когато си тръгвах, завит с кърпа, към поделението ми, си спомням, че резиденцията ми се видя толкова разкошна, все едно бях в рая. После се случи така, че станах шеф на резиденциите на Министерския съвет. И при първото си посещение като такъв в резиденция „Евксиноград" бях настанен пак в същия апартамент. И се изкъпах в същата вана, която ме върна към живота. Както казах - случайни неща няма.
Частници срещу общини
Той е една от най-обсъжданите фигури в погребалната индустрия. Няма как да не чуете суперласкави думи за Венцислав Григоров - особено от хора, които са работили по-плътно с него. Няма как да не чуете и изказвания, които са нещо средно между критика и проклятие. В случая това е нормално. Когато преди година и половина Григоров става директор на ОП „Централни гробища", пазарният дял на общинското предприятие спрямо частните агенции в столицата е 30:70. За броени месеци Григоров променя съотношението до 50:50. Рецептата му е проста: по-голям ред на пазара, като по този начин според него са защитени гражданите. Григоров изисква от погребалните агенции списък с документи, които те трябва да притежават, за да функционират. Така изчезват много фирми-фантоми (т. е. само посредници, без административна и физическа база) и такива, които не могат да предоставят нормално ниво на услуги.
Много хора в бранша го определят като „иноватор", „различния директор" и обсъждат нашироко инициативите в предприятието му. За огромна част от шефовете на погребални агенции обаче той безспорно си остава трън в очите.
„Григоров е просто един нечестен човек" - отсича Росана-Мария Манолова и започва с обвинителния списък. А той никак не е малък.
Едно от основните оплаквания е, че частниците имат право да ходят само до бариерата на гробищата, докато вътре в терена не могат да извършват никакви услуги. „Не ни пуска в ритуалната зала, а това е абсурдно, защото техните обредници са много зле. После клиентите се оплакват на мен!" - нарежда гневно Манолова. Друг проблем според нея е фактът, че частните погребални агенции не могат да извозят покойника със собствени катафалки до гроба, а трябва да го прехвърлят на входа - на олющени електрокари
Изкопаването на гробове е пореден повод за конфликт - според Манолова нормално би било фирмата да подготвя гроба, особено когато гробарите на ОП-то копаели съвсем плитко. „Принуждавам се да давам заплати на хора, които да седят там, докато гробарят копае. Едва ли не аз трябва да правя имиджа на „Гробищни паркове"!" - възмущава се тя. И слага черешката в коктейла с любимата тема на много частни погребални агенти: гробните места. По-точно твърдението, че за да получат гробно място там, където искат, хората са принуждавани да се откажат от частната агенция. Така се губели страшно много клиенти.
„Е, по този начин ли ще ме ликвидираш? - хвърля ръкавицата Манолова. - Абсурдно е да ме унищожиш, защото аз съм от десет години на пазара и след като съм оцеляла, тепърва няма да загина!"
Поема глътка въздух и добавя: „За да ви демонстрирам как се оправям, ще ви кажа, че едни мутрички ми бяха откраднали крайслера. Искаха 5000 лева откуп. Когато трябваше да се пазарим, аз седнах до един от тях в колата и му казах: „Ей, момче, внимавай!
Ти ли ми твърдиш,
че си от подземния свят?
Аз съм от ИСТИНСКИЯ такъв! Казах му какво работя и смъкнахме откупа на 1000 лева. Просто не се давам лесно!" - обобщава философията си за живота Манолова.
Разбира се, схватките между частници и общини не са нещо характерно само за столицата. В Сливен например е създаден инициативен комитет от граждани и фирми срещу таксите на общинския „Обреден комплекс". Допълнителни усложнения се получават в случаите, когато общинското гробище е дадено на концесия. Тогава обвиненията, че общината действа чрез подставени лица, за да монополизира пазара на погребални услуги, добиват направо истеричен оттенък.
Такава е ситуацията в Дупница в момента, където ЕТ „Иван Грозданов" е временният стопанин на гробището. Димитър Секулов, собственик на частната погребална агенция „Хеката" в града, настоява, че Грозданов е „само фигурант". И че за да изтласка „Хеката" от пазара, си е позволил да иска безумни пари за копаене на гроб, да заключва вратата при насрочено от агенцията погребение, да променя датите на ритуала, за да се наложи ново печатане на некролози, и дори да тръби, че частниците са незаконни. Секулов вижда пръста на дадени общинари и в едно подпалване на офиса си, както и в побоя, който му спретнали в покрайнините на града няколко непознати биячи
Самият Иван Грозданов не пожела да говори с екип на „ТЕМА", тъй като много бързал. Секулов обаче беше вдъхновен и за двама. „Аз от змия кръв съм пил - ръкомахаше бодро погребалният предприемач, - цел свет съм кръстосал и тех мога да ги утепам, ама защо да гния в затвора?"
Въобще: кой е казал, че в бизнеса „смърт" има място само за студенокръвни?!
Те са млади, симпатични и талантливи. Нo не са нито „Бонд", нито младежкият оркестър на „Класик FM радио". Ще ги видите по-скоро на погребение, отколкото в дискотека. Професионализмът им ще ви респектира. Неочакваната им академичност на моменти ще ви изненада. Чувството им за хумор сигурно ще ви стресне. Или поне ще ви накара да плюете в пазва. В началото най-вероятно ще ги помислите за луди. След десет минути ще си кажете - луди, но безобидни. В края на едночасов разговор вече няма да сте сигурни нито в едното, нито в другото.
Добре дошли в света на Валерия, Калин и Валентина. И на много други млади хора, които са на „ти" със смъртта. Защото живеят от нея - при това в абсолютно буквалния смисъл. Независимо дали правят ковчези, четат обреди, гримират покойници или са просто административна брънка в погребалната индустрия.
Те не са някаква субкултура. Не и в подчертано обидния смисъл на думата, който приемаме априори. Те са по-скоро една паралелна реалност със собствени правила, приятелски кръгове, начини на комуникиране и лексика. Считат се повече за ексцентрични, отколкото за смахнати. Те са младежите от „новата вълна" - без капка меланхолия и изкуствен патос в поведението си. За сметка на това обаче с адски здрави нерви. Толкова здрави, че е заразително. Ако никога не сте се шегували с хора от „занаята", затегнете коланите. Знаехте ли например, че има две основни предложения за химн на Централни гробища? Едното е песента „Ледено момиче". Другото - култовата от близкото минало „Даже мен да ме няма на белия свят".
Лятото е „мъртъв" сезон в занаята - казва Калин и се усмихва леко срамежливо. Иронията тук не е умишлена. През зимата поръчките за ковчези наистина били несравнимо повече заради подхлъзвания, грипове, пневмонии и какво ли още не. „А и през лятото пенсионерите си ходят по вилите и ако се случи нещо, то става там и се действа на място", обяснява значително по-сериозно Калин. На 25 години той вече е управител на „Хадес", най-големия производител на ковчези в страната, който покрива близо 80% от търсенето. Ръководи 90 души и обслужва над 120 обредни дома и агенции. Нищо, че не му личи.
Защото когато Калин се усмихне, забелязвате колко по детски меки са все още чертите му. Нищо общо с типичния майстор на ковчези от някой каубойски филм, който потрива ръце доволно, ако в малкото градче с име на европейска държава стане престрелка. Нито пък с майстор Безенчук от „Дванайсетте стола", който с пиянско клатушкане ви убеждава да купите „продукция" за тъщата. Един от първите уроци в този бранш е колко малко струват стереотипите.
Валентина: „Чудя се как ли ще реагират хората на дъщеря ни един ден"
Калин се занимава с ковчези от десет години. Бил е на 15, когато започва да разнася специфични консумативи като дървени кръстове по трамваите. Отначало е момче за всичко във фирмата, основана от баща му и негов партньор. Както много бизнеси в България и „Хадес" се пръква в гараж.
„Да, аз стряскам хората - разсмива се Калин, - от много години ме наричат Гробаря и какво ли още не." По-късно става ясно, че и от клетвите му много се плашели. Макар че той лично не отправял такива.
Истината е, че Калин не се захваща с ковчези от немай-къде. Имал е и други възможности - сам се отказва от Художествената академия и специализация по керамика в Египет. „Това нямаше да ме доведе доникъде - отсича, - докато сега създавам нещо. Това, което правя, наистина има значение. Да, аз се страхувам от смъртта, но успявам да се абстрахирам от нея."
Особености на българския ковчег
Както има българска следа, българска бактерия и български чадър, така има и български ковчег. Той е типичният, най-продаваният и естествено си има своите особености.
Основната е колко е евтин. По-малко от вечеря за двама в добър столичен ресторант. Най-популярният модел на „Хадес" струва... 20 лева. Друг въпрос е, разбира се, как се поддържа тази ниска цена. Първо, с настойчивото търсене. Това е моделът, който се харчи най-много - близо 2000 бройки на месец напускат фабриката на „Хадес". И второ - с качеството, или по-точно с неговата липса.
„Просто ужас - свива рамене Калин, - за да постигнем цената, която е добра за пазара, трябва да го правим от фазер. И да не го боядисваме, освен около ръбовете." В този смисъл майсторите на ковчезите са опакото на мебелистите - именно фазер се слагаше на задната част на много секции от соц време. „Правели сме и бои от сажди, за да излиза по-евтино - нарежда Калин, - тук хората нито могат, нито искат да плащат за подобни неща. На Запад по разходи една сватба се равнява на едно погребение, а у нас една сватбена рокля струва поне десет ковчега. Ако някой пък се поотпусне, решава да вземе ковчег от ПЧД - той е за около 60 лв."
По-скъпите ковчези се купуват сравнително рядко, а моделите за по 650 лева - почти никога. „Макар че има някои наистина красиви - заявява с доза гордост Калин, - аз лично за себе си бих избрал номер 17!
Номер 17 от каталога на „Хадес" е от чам и парен бук. С двоен капак. И е от скъпите. Дали Калин наистина си е заплюл номер 17, е трудно да разберете - дори защото хората в бранша се забавляват със смущението на лаиците. Номер 17 обаче не е типичният широко продаван български ковчег. Не са такива и ковчезите за известни клиенти, които Калин донася от Италия. Нито ковчегът, който две мутри „избрали" за приятел: „Влязоха, не приличаха на нищо, аз взех да им показвам разни неща, а те ме прекъснаха: глей са, брато, важното е да е най-скъпият!"
Освен евтин и с ниско качество, българският ковчег е голям инат. Не ти се маха от главата. „Обикновеният ковчег трудно се откъсва от тебе, преследва те - признава Калин. - Веднъж започнеш ли да го произвеждаш, няма спиране - пазарът го изисква." Следващият по цена модел например е изцяло боядисан и изглежда несравнимо по-добре. Само че хората купуват най-евтиното и базисното. Отгатнете разликата в цената! Тя е точно... 3 лева. В този смисъл българският ковчег може да влезе в учебниците по икономика като перфектната илюстрация на „еластична" стока - съвсем миниатюрна разлика в цената афектира радикално търсенето.
Българският ковчег е и доста еклектичен: хем е български, а капакът му се прави от фазер, внесен от Зимбабве
Просто този тип фазер бил по-подходящ за капак. Това, разбира се, не бива да ни учудва. Колко обувки се кротват по витрините с надпис „италиански", а отделните им части - абсолютно български. Или китайски.
На всичкото отгоре българският ковчег се краде. В смисъл - плагиатства се. В това отношение обаче той е сходен и с другите, по-скъпи ковчези. И тук се сблъскваме с един от конфликтите в погребалната индустрия - напрежението между „Хадес" и другия по-едър производител, кюстендилския „Осогово". Според Калин преди време дошли хора от Кюстендил, представили се за частна погребална агенция и купили по един ковчег от всеки модел. Две седмици по-късно започнали да ги произвеждат. Сега над главата на Калин в офиса му виси със страшна сила карта на България с много зелени и няколко кафяви правоъгълничета. Зелените обозначават градовете, покрити с продукцията на „Хадес". Кафявите - тези, спечелени за територия на „Осогово". По-дребните производители, които работят само на местно ниво, въобще не мътели водата. Така майсторите на ковчези от Монтана, Велинград или Смолян например въобще нямат налепени по картата правоъгълничета.
„Конкуренцията е нещо нормално, но не и по начина, по който се получи - мръщи се Калин. - Лъжата не беше гот!" От „Осогово" внимателно, но твърдо отказаха среща с екип на „ТЕМА". Основната изтъкната причина беше, че „ние сме прекалено скромни и няма смисъл да се виждаме с журналисти".
Не би ме притеснило да ни наричат семейство Адамс - казва Валентина и пали цигара. „Всъщност не би трябвало да пуша сега заради бебето", допълва леко гузно и същевременно извинително. Валентина и Калин се запознават в погребална агенция. Това не било нещо странно в тези среди. „В нашия бизнес всички сме се оплели - категоричен е Калин, - например Катафалката Пешо е мъж на техничката Сийка и така нататък", пояснява през смях. „Истината е, че работата е много ангажираща и не остава много време за външни контакти"- това е версията на Валентина.
В момента дъщерята на Калин и Валентина е на два месеца. Валентина ходи на работа почти до раждането. Обяснява колко смешни били с колежката й, също младо момиче, като се разминавали - двете бременни, в кабинета им. „Сега пък си представям как един ден, ако дъщеря ми отиде в някакво детско предаване и я попитат какво работят родителите й, тя ще каже: „Тате прави ковчези, а мама е на Централни гробища."
Валентина започва работа в погребалния бизнес като повечето - съвсем случайно. В системата е вече четири години. Първо прави „де факто всичко" в частни погребални агенции, след това преминава на държавна работа като PR в Централни гробища. Твърди, че едвам чака да изтече майчинството й, за да се върне там. На 26 години Валентина вече е превърнала голяма част от впечатленията си от погребалния бизнес в сериозна дипломна работа по социология и политически науки: „Погребението като битова форма на проява на специални екзистенциални ценности". А най-вероятно във вас вече напира въпросът: какво, по дяволите, прави едно младо, хубаво и очевидно умно момиче на подобно място? „Знаеш ли, погребението не е нещо депресиращо - отсича Валентина, - погребението е начин да се справиш с идеята за смъртта
„У нас една сватбена рокля струва поне десет ковчега" - твърди Калин
Моля?!
„Ами да, и става на няколко нива - твърди тя. - Първо, сблъскваш се с идеята memento mori, тоест, че трябва да помниш смъртта, и каквото и да ти се случва, да го разглеждаш в тази перспектива. В един момент започваш да приемаш нещата спокойно. Другата реакция си е чисто хедонистичната - много хора след погребение на близък човек си казват: така или иначе се мре, защо да не си поживеем в промеждутъка? И го удрят на купон. Много рядка, но адски ценна е третата реакция. Тя е да се постараеш да бъдеш социално безсмъртен, след като физически не можеш. Да оставиш нещо след себе си."
Разбира се, това са хубави приказки, но когато нещата опрат до края, човек невинаги изпада в подобен вид съзерцания. Повечето сериозни размисли идват по-късно. „Да, и това е така - съгласява се Валентина, - за смъртта мислим някак си обобщено, но когато тя настъпи конкретно, не знаем как да реагираме." Което пък звучи съвсем в синхрон с максимата на Михаил Булгаков: „Човек е смъртен, но това би било половин беда. Лошото е, че понякога той е внезапно смъртен."
Между опиума и закачката
Има едно нещо, което ще чуете със сигурност от всички в погребалния бизнес. А то е, че ако веднъж свикнеш, по всякакъв начин се стремиш да останеш. На пръв поглед това противоречи на „нормалния" човешки поглед - все пак става въпрос за боравене с една тежка материя. На практика обаче именно тази тежка материя, наречена смърт, засмуква усилията и аспирациите на страшно много хора.
„Погребалният бизнес е много странен - казва Валентина почти тържествено, - оттам никой не се е върнал."
„Нещо като опиум - замисля се Венцислав Григоров, директор на ОП „Гробищни паркове" - София, - или поне толкова силно като опиум. Постоянно наблюдавам как, ако на някого се наложи да напусне системата, той драпа да се върне в нея."
„Ами аз просто обичам трудната работа - заявява Васил, основният аранжор на Централни гробища вече 13 години, - всеки човек е изпратен за нещо на този свят. Аз съм докторът на умрелите. Иначе вечер спя и мисля за гаджета."
„Може би в началото исках да се правя на интересна, но после като че ли всичко е въпрос на подсъзнание" - свива рамене Валерия. Тя е на 26 години. От близо две години е обредник. Цели две години преди това пък е гримирала покойници в частни погребални фирми
Много от агенциите използват гримьори, за да представят покойника пред близките му „в приличен вид". Такова „представяне" струва 30 лева. Разбира се, често има и негласни уговорки с т. нар. препаратори от моргата, които свършват работата още там.
Валерия, също като Валентина, попада случайно в бранша. Сега обаче не е сигурна дали някой ден въобще ще се махне от него. Не може да изясни за себе си конкретната причина. Но такава със сигурност има, след като хората в бизнеса „смърт" по правило остават. Естествено бихме могли да говорим за икономически причини. Само че те са по-скоро свързани с частните агенции и предприемачи, а не с хора на бюджетни заплати. Някой би казал: подкупи за гробни места и бързо оформяне на документи. Само че в погребалния бранш работят с желание и хора, които нямат никакви лостове на влияние върху всекидневните процеси.
Идеята да си интересен и различен е всъщност една от водещите при младите хора. Поне в началото. По-късно идва усещането за това, че си полезен. За собствената ти значимост в един толкова важен момент от битието. Тоест ти си част от тайнството. А стремежът към ритуализиране на ежедневието, към някакво участие в „магията" е стар като света. Разбира се, много по-прозаично е обяснението, че занаятът е адски специфичен и след него трудно можеш да се адаптираш към нещо друго. В което сигурно също има някаква истина.
Професия погребален агент
Да си частен погребален агент в България не е нещо бляскаво. Това е единственият бизнес, при който на хората им е леко неловко да те попитат: „Абе, как върви?" Но пък може да е доста печелившо, ако играеш с усет. Преди време взривяваният пернишки погребален частник Петър Мицов беше казал, че „две погребения на седмица да правиш, кючек ще играеш". Разбира се, това е доста пресилено. Но ако се позиционираш добре, печалба определено има - това де факто е най-сигурният бизнес. Както казват американците, двете най-сигурни неща в живота са смъртта и данъците.
Само в столицата има, грубо казано, 15 000 смъртни случаи на година. От тях погребенията са около 10 000, а кремациите - 5000. Тоест погребалните агенти имат доста сериозна маркет ниша. Едно средно добро погребение струва от 300 лева нагоре, а кремацията е със стотина лева повече. От стандартното погребение грубо 80 лева остават за агенцията, а при кремацията тази цифра може значително да се завиши. Други печалби, макар и значително по-малки, идват от надценките на стоките. Да речем на ковчега, който е закупен най-често от „Хадес" или „Осогово", и се продава на различна цена в погребалната фирма. Нещата обаче са далеч по-сложни от това, което се вижда на пръв поглед. Защото бизнесът е един от най-специфичните и много пазарни техники не действат.
Планирането например става трудно. Никога не знаеш със сигурност каква ще е смъртността следващия месец и още по-малко какъв дял от нея ще се падне на теб. Роенето на погребални фирми, макар и прекъснато през последната година, засили апокалиптичното усещане у много от първите частни агенции като „Ерцид".
„На мен по три погребения на ден ми трябват, за да оцелея - казва Росана-Мария Манолова, собственик на „Ерцид" и председател на софийския Funeral club, - а ето днес нямам нито едно!"
Друга особеност в занаята е рекламата. Ако си позволиш да лепиш розови лепенки с отвъдни послания, тя може да се обърне срещу теб и да стане дори антиреклама. Голяма част от агенциите следователно разчитат на най-старата форма на реклама - мълвата.
Страшно объркващо действа и фактът, че в този бизнес невинаги може да се усети „наказателният вот" на разочарованите клиенти. „Това не е магазин, за да си купиш сирене - разсмива се Манолова, - и след това да си кажеш: „Хм, сиренето в този магазин не е хубаво и вече няма да пазарувам оттам, ще видят те!" Човек погребва 2-3 пъти в живота си и дори да си го разочаровал, той няма да може да ти го покаже скоро и така да афектира успеха ти на пазара." Интересното в случая е, че невинаги най-големият професионалист печели клиентите. Понякога истинският успех идва при този, който най-драстично води минивойните за влияние и лобира ловко между отделните играчи в бранша.
Относителните цени са също белег на този занаят. Услугата може да бъде предложена ВИНАГИ на по-висока цена в зависимост (или не) от изискванията на клиентите. В този смисъл понятието „твърда цена" тук не важи - нищо, че много агенции наблягат на него. Ако не е притиснат финансово, клиентът (в повечето случаи най-близкият от опечалените) е невинаги рационален в избора си. По-пищно погребение може да се сметне за изблик на чувства: така от непредвидими и нерационални подбуди идват по-големите маржове на агентите.
Валерия: „Хората ме гледат с уплах"
Лицата на покойниците са изключително спокойни: по-страшно е какво става с живите - твърди 26-годишната студентка по биология и опитен погребален кадър
Валерия, две години си гримирала покойници. От близо толкова време пък четеш погребални ритуали. Обичаш ли работата си?- Определено. Вярно е, че виждаш хора, които са нонстоп разстроени. В един момент обаче всичко ти става навик. Работи се на конвейер, по 12 часа. Въобще не ми остава време да се замисля. Колкото до неприкосновения допир с мъртвите - той не пречи.
Дори когато ги пипаш, подреждаш, гримираш?- Дори тогава. Виж, аз имах предподготовка, защото докато учех медицина, имах упражнения по анатомия.
Какво говори лицето на един мъртвец?- То е изключително спокойно. Няма човек, който да е с измъчена физиономия. Независимо при какви обстоятелства е умрял, дори да е жертва на катастрофа, тежко престъпление или някаква супер трагедия.
Като гримьорка не изпитваше ли страх?- Не, никакъв. Всичко е въпрос на индивидуалност. За мен не е страшно да гримирам покойник. Страшни понякога са нещата, които стават с живите. А колкото до грима - просто се абстрахираш и действаш.
Нещо като защитна реакция...- Да, вероятно е някакъв бушон. Иначе нервната ми система сигурно би си отишла.
Не ти ли е хрумвало да работиш нещо друго?- Виж, работата ми не е добре платена. Освен това съм имала много други предложения. Но съм отказвала.
На този етап много читатели ще решат, че си луда. Защо си отказвала? - Е, надявам се да не е от някакво пристрастяване. (Смее се.).Може би в началото просто се правех на интересна с работата си, на екстравагантна. Но в един момент започваш да обичаш това, което правиш. Много хора, които започват в този бизнес, остават. Не мога да ти изтъкна конкретна причина. Явно всичко е по пътя на подсъзнанието.
Валерия, това да не е некрофилия?- Не, определено не е. Приемам го само като професия, не се ангажирам персонално.
Чувстваш ли се по-значима от другите хора?- Значима... не знам. В началото се чувствах по-полезна. Разбираемо е - помагаш на хората да изпратят близките си по достоен начин.
Какви са опечалените?- О, те са няколко вида. Видя ли един човек от групата, веднага знам как ще процедира. Има хора, които стават агресивни, арогантни, започват да те нападат и в същото време страдат автентично. Искат просто по някакъв начин да изразят насъбраното. Има други, които изглеждат адски тъжно, но всъщност са театрални. Има и такива, които си страдат безмълвно. Истерията по принцип не е нещо много характерно като израз на емоция.
Знаела ли си винаги имената на покойниците, които гримираш?- Да.
Интересувала ли си се от живота им, от това, което те са били?- Не, най-много да прочета диагнозата. Но това е чисто професионално - защото при сърдечните заболявания например се променя много тенът. По-добре е да знаеш диагнозата, за да си наясно как да процедираш.
Попадала ли си на твои познати?- Попадам сега, като обредник. Но се отказвам и колегите поемат ритуала. Гледам да не свързвам погребението с лично изживяване. Досега не съм ходила на погребение на мой близък. Баба ми и дядо ми ги погребаха, без аз да отида. Може би се предпазвам по някакъв начин. Страх ме е, че после всяко събитие от подобен характер ще ме афектира невероятно.
Не са ли ти много вече 4 години погребални изживявания?- Това не е много години работа в бранша. Има хора, които по 40 години циклят, но там вече е неспасяемо. То е диагноза.
А ти мислиш ли, че един ден ще имаш друга работа?- Не съм сигурна. Доскоро си мислех, че трябва да се ориентирам на базата на образованието ми, да правя кариера, да се занимавам с наука. Но има време.
Каква е основната разлика между гримирането на покойник и на жив човек?- Трябва да гримираш много по-прецизно, защото ако при живия човек има излъчване и дефектът се разнася, то при покойника всичко е стационарно, фиксирано.
Колко време е нужно да се гримира един покойник?- Всичко е въпрос на навик. Като си се рутинизирал, не отнема повече от десет минути.
Някакви трикове на професията?- Основното е, че винаги можеш да се справиш с подръчни средства. Така, когато няма лепило, устата може да се залепи и с филтър от цигара. А като обредник трябва да се научиш да свикваш с капризите на хората - аз съм чела ритуал и на пънк музика.
Най-трудният ти случай?- Беше известна личност. Взривиха го и затова беше целият в шевове. Гримът просто не беше достатъчен.
Какво считаш за един натоварен ден?- Ден с много физическа умора. Особено сега, когато съм обредник, говоря нонстоп по 12-13 часа.
Как реагираха хората около тебе на избора ти на професия?- Ами в началото даже парадирах, защото виждах как всявам смут. След това ми омръзна, защото повечето хора започват да ми говорят за погребението на баба си например. Или само повтарят „ужас, ужас, ужас!". Гледат ме със страх, почти с уплах. Никой не е реагирал много спокойно и нормално.
А реакцията на най-близките?- Родителите ми не са много доволни от това, че работя там. Явно ме щадят. Но от какво ме щадят, когато не е това нещото, което ме натоварва? Много по-натоварващи неща се случват всеки ден, с живите. А приятелят ми е адски против работата ми. Той въобще не влиза на територията на гробище. Питае страшна неприязън. Живее с усещането, че като се прибера от работа, мириша на трупове.
А ти как се чувстваш на края на един ден?- Забравям. Като затворя вратата на залата след мен, забравям.
Валерия, страх ли те е от смъртта?- От собствената - не. Много ме е страх от смъртта на близките хора. Но това е и чисто егоистична реакция - да не загубиш някой.
Промени ли се все пак с нещо отношението ти към нея?- Да, защото сега виждам, че смъртта е свързана с облекчение. Притеснението по принцип идва от неизвестността. Когато неизвестността изчезне, няма притеснение.
Войната на три фронта
Всеки шеф на погребална агенция е водил поне две от следните битки: с конкуренцията от частници, с дадената община и с... клиентите. В първите два случая става въпрос за пазарен дял. В третия - най-вече за надлъгване. Като например „преценяването на услугите на око": или как мебелировката в дадено жилище може да повлияе на цената на крайния пакет. Или колата. Или слухът, че клиентът е на добра работа. Но това са по-пасивни ситуации. Излъган има, но няма ожесточен конфликт - дори защото клиентът приема като свой избора си на агент. Борбата между агенциите обаче и между агенциите и общината е много по-видима и драматична.
Особено засилена беше войнствеността между фирмите преди около година и половина, когато на пазара имаше страшно много новодошли - само в София общият брой на погребални бюра се въртеше около 100. Сега цифрата е горе-долу наполовина, но основните конфликти остават. Разликата е, че отделните участници в момента гледат да се настъпват малко по-леко по мазолите. Защото на никой не е приятно да бъде взривяван, а се оказа, че воля за подобни изпълнения има.
Най-агресивно подхождат, разбира се, по-младите фирми. Те не могат да разчитат на положителната мълва, нито имат стари позиции в занаята. Само че, както се случва често в България, в един момент решават да почнат от върха. И тъй като нямат търпение да чакат клиенти, решават сами да отидат при тях. Основно това става с ухажване на докторите от „Бърза помощ".
Механизмът е прост - когато докторът дойде в дома на покойника, той носи със себе си и картички на „своята" погребална агенция, които - къде с разбиране, къде по-настоятелно, напъхва в ръцете на опечалените. Да си вербуваш доктор до преди година струваше между 100 и 200 лева на случай. Сега цената е по-висока: най-често цитираната сума е 300 лева. Разбира се, тези пари се избиват с раздути цени на погребенията - или отново клиентът покрива сметката. Така въпросното погребение трудно може да падне под 600 лева. Носят се легенди за случаи, в които на адреса заедно с „Бърза помощ" пристигат и представители на погребална агенция. Образно казано, докторът влиза с ковчега. Зачестяват и инцидентите, при които доктори заявяват, че само „тяхната" агенция може да осигури издаването на смъртния акт. (За протокола: с лична карта и съобщение за смърт, изготвено от доктора, смъртен акт се издава безпроблемно.)
Друг любим начин да изпревариш конкуренцията е да „ловиш" поръчки още в болниците
Именно в болниците стоят много погребални агенти - някои отиват там едва ли не като на работа, към осем и половина и започват да се... мотаят. И да дебнат. В случая вече спокойно можем да си позволим думичката „субкултура". Подобно присъствие е свързано също с някакви „разходи", понякога уговорени месечно, които после се разпределят на крайните потребители. Шок дори в погребалната общност предизвикват агенти, които оставят визитки на нощните шкафчета на тежко болни. „Зонирането" на болниците по принцип се поддържа постоянно и прекрачвания в чуждо пространство се наказват - нещо като сутеньорите, които се бият през ръцете, ако момичетата им застъпят територии.
От малко по-различен тип са т. нар. моргаджии, които чакат само непосредствено пред морги и задават на точните хора въпроса: „Вие за покойник ли идвате?" В случая ключова роля играят санитарите като проводник на важна информация. И докато за редовия гражданин подобно поведение има своите етични класификации, за голяма част от погребалните агенти то е просто... „неколегиално". Което значи две неща. Че определено не го одобряват. Но че също биха го правили - ако бяха силните на момента и имаха култова за целта локация: например срещу моргата на Медицинска академия.
Локацията със сигурност е от изключителна важност в този бизнес. Една от най-печелившите такива (и повод за язвителни забележки в общността) е тази на погребална агенция „Мира". Точно пред главния вход на Централни гробища. „Мира" е собственост на ромската фамилия Алексиеви, която наброява стотина човека. Тези, които са достатъчно големи да работят, са вече във фирмата. Управителят Иван Алексиев е в бизнеса от доста време - започва като каруцар и гробар на „Централни" преди повече от 30 години. На въпроса дали е „кръстникът" на фамилията, Иван става страшно сериозен:
„Не - отговаря, - аз нямам неговото достойнство. Той е много по-силен образ от мене. Но бих се радвал да съм като „кръстника"
Иван не може да чете и пише. „Неграмотен съм", заявява, без да го питаш. Това обаче не се отразява на бизнес делата му. „Мира" е единствената фирма, чиито катафалки са допускани на територията на гробището. Ето още един повод за коментарите на „колеги". Фирмата също така разполага с уникална каляска от 1935 г., адаптирана за катафалка, която се тегли от черни арабски жребци. Офисът на „Мира" е и значително по-просторен от повечето джобни формати погребални агенции. При подобно състояние на нещата съвсем закономерно е значително по-младите и агресивни фирми да предявяват претенции. И да отправят заплахи.
„Само че мен не ме е страх - казва спокойно Иван, - никога не ме е било страх. Защото ние сме голяма фамилия и каквото и да се случи, винаги ще остане някой от нас. Агресивните хора, терористите в бранша са еднодневки - само по 5-6 човека са им фамилиите, а родът е най-важното, защото той може да иска мъст и след 50 години."
А когато ножът опре до кокала?
„Тогава се браня безмилостно - навежда се плътно над диктофона, - хапя яко: където ми падне и докато мога."
Венцислав Григоров, директор на ОП „Гробищни паркове":
„За циганина да е гробар е като за българина да е митничар!"
Г-н Григоров, вие нечестен човек ли сте? Защото за такъв ви спрягат някои от колегите в бранша.
- Ако искат, нека ме упрекват, че съм нечестен по отношение на тях, но що се отнася до защитата на потребителите - аз съм напълно честен. Заварих над 100 погребални агенции на софийския пазар.Това, което изисках, е списък от документи, които те трябваше да представят като реално съществуващи обекти на пазара. Между тях са собствена катафалка, достъп до хладилни камери, офис, бизнестелефон. Все неща, които доказват една истинска погребална агенция. Защото голяма част от тези, които заварих, си даваха домашните телефони, а като звънне някой, само посредничеха. Всичко останало го правеха други хора. Единствената разлика беше в цената. Аз просто защитих гражданите.
Как точно успяхте да изравните пазарния дял на общинското предприятие с този на частните фирми?
- Първо прогоних фирмите-фантоми. От тези сто останаха около половината - лоялните погребални агенции. Също така подмених голяма част от административния състав. Постарах се да взема на работа млади хора. Другото са усилията ми да споя колектива с мероприятия, които създават близост между хората.
Бил ли сте заплашван?
- Да, и аз, и членове на семейството ми. Колко пъти трошиха стъклата на колата, пукаха гумите, разбиваха я.
Анонимни ли са винаги заплахите?
- Разбира се. Страхливецът е винаги анонимен. Смелият човек ще застане на вратата и ще ме напсува.
Много от частните погребални агенции се оплакват, че не ги оставяте да правят нищо на територията на гробищата.
- Преминаването на бариерата, навлизането в гробищния парк е извършване на услуга. Возенето на покойник например е услуга. Не мога да ги пусна да влязат вътре.
Защо не допускате частни агенции до ритуалната ви зала?
- Защото ние си имаме наши обредници. Ритуалната зала е терен на Столична община. Ако дадена погребална агенция иска собствена ритуална зала, нека си направи - като „Мира" отсреща. Никой не може да им каже нищо. Правят си ритуала, слагат си покойника на катафалката и ми пращат молба да ги пусна да минат през гробищата. И аз ги пускам, защото ритуалът при тях е вече извършен и няма смисъл да прекачваме покойника. Това е единственото изключение, при което давам частна катафалка да мине.
А вие с колко катафалки разполагате?
- За съжаление катафалките, с които извозваме покойниците през града, са само три буса „Мерцедес" и един „Фолскваген". Тук, на Централни гробища, имаме два електрокара, които са пригодени като катафалки. На другите гробища имаме по един. Но в момента се води процедура за закупуване на луксозни оригинални катафалки. Това е едно от нещата, които ни куцат.
Едно от основните обвинения е, че често се копае само до 80 см.
- Абсолютно не е вярно. Дълбочината е 180 см. Преди време имаше само една случка за плитък гроб в едно от кварталните гробища, но ми писаха обяснение, че отдолу е излязла скала.
Има ли проблеми с гробарите, които просят на погребенията?
- Да, често. Не мога да го отрека. Повечето гробари са цигани. За циганина да е гробар е като за българина да е митничар. Това е най-голямото постижение за тях. Навремето е било голямо натискане, защото много хора са се погребвали със златни зъби. Аз и сега от време на време ги питам - ей, вадите ли още? А те ми казват: „О, шефе, отдавна всичко е изчистено!" Та след като приключат с погребението, казват: „Нещо за бог да прости да дадете..." Не отиват да дърпат хората, но пак е неприятно. Иначе съм пуснал две заповеди, че ще наказвам, но се случва.
Как ще коментирате изказването, че даването на гробно място се бави, ако клиентите работят с частна фирма?
- Как може да се говорят такива неща! На никоя фирма не сме отказали гроб. А лично за мен е и по-добре да работя с фирми, защото те знаят за какво става дума, и става по-бързо.
Как става прехвърлянето на гробни места?
- Само между роднини. Аз лично съм пуснал вътрешна заповед, с която забранявам преотстъпки между граждани, които не са такива.
Само че се спряга цената от 2000 долара за място в Централни гробища - и че всеки може да си „откупи" такова.
- Не мога да коментирам това достатъчно добре. Чувал съм такива неща, но не съм бил свидетел. Никой никога няма да го направи пред мен.
Не се ли притеснявате от факта, че последните двайсет години близо двайсет директори са минали през вашия стол?
- Ами столът е наистина горещ. Макар че в живота не се случват случайни неща. Отначало нагласата ми беше да дойда тук за малко, да сложа някои неща в ред, но понякога в България най-трайно се оказва временното.
Мислите ли, че ще се задържите на този стол?
- Аз ще бъда тук, докато имат нужда от мен. Много от нещата, които правя, може би не са идеални. Не искам да казвам, че правя всичко с добри намерения, защото веднага ще кажат, че пътят към ада е постлан с тях. Надявам се достатъчно време да се задържа, за да направя това, което съм решил.
Начинът ви на мислене промени ли се тази година и половина? Все пак боравите с материята смърт.
- Не. Моето верую по отношение на смъртта е, че тя е входът към новия живот. Човешкият живот не е еднократен. Той е безкраен низ от прераждания. Вярвам в това. Смъртта е само една странноприемница, в която сменят уморените коне. След което колесницата пак потегля.
Не ви ли е страх от смъртта?
- Не ме е страх, аз вече съм бил там. Бил съм 11 минути в клинична смърт и съм видял, каквото съм видял. Служих във флота и през 1975 година плувах маратона Галата - Златни пясъци. Удавих се - от премръзване - на 30 април. Точно пред резиденция „Евксиноград". Рибари ме извадили. Изнесли ме в резиденцията и ме поел лекарски екип. Последвали животоспасяващи манипулации, масаж, кислород и т. н. Изкараха ме от клинична смърт, но споменът ми от нея е много ясен.
Какъв е той?
- Ами сигурно сте чели за тунелите и коридорите. Но за мен това беше тръба, която ме обгръщаше много плътно, а аз се движех с главата напред със страшна скорост. Спомням си удоволствието, което изпитвах, като виждах една много особена светлина в дъното на тая тръба. Много по-ярка от слънчевата, но не така заслепяваща. Чувствах нетърпението, с което се движех към нея. Но не успях да стигна. И отворих очи във ваната... Когато си тръгвах, завит с кърпа, към поделението ми, си спомням, че резиденцията ми се видя толкова разкошна, все едно бях в рая. После се случи така, че станах шеф на резиденциите на Министерския съвет. И при първото си посещение като такъв в резиденция „Евксиноград" бях настанен пак в същия апартамент. И се изкъпах в същата вана, която ме върна към живота. Както казах - случайни неща няма.
Частници срещу общини
Той е една от най-обсъжданите фигури в погребалната индустрия. Няма как да не чуете суперласкави думи за Венцислав Григоров - особено от хора, които са работили по-плътно с него. Няма как да не чуете и изказвания, които са нещо средно между критика и проклятие. В случая това е нормално. Когато преди година и половина Григоров става директор на ОП „Централни гробища", пазарният дял на общинското предприятие спрямо частните агенции в столицата е 30:70. За броени месеци Григоров променя съотношението до 50:50. Рецептата му е проста: по-голям ред на пазара, като по този начин според него са защитени гражданите. Григоров изисква от погребалните агенции списък с документи, които те трябва да притежават, за да функционират. Така изчезват много фирми-фантоми (т. е. само посредници, без административна и физическа база) и такива, които не могат да предоставят нормално ниво на услуги.
Много хора в бранша го определят като „иноватор", „различния директор" и обсъждат нашироко инициативите в предприятието му. За огромна част от шефовете на погребални агенции обаче той безспорно си остава трън в очите.
„Григоров е просто един нечестен човек" - отсича Росана-Мария Манолова и започва с обвинителния списък. А той никак не е малък.
Едно от основните оплаквания е, че частниците имат право да ходят само до бариерата на гробищата, докато вътре в терена не могат да извършват никакви услуги. „Не ни пуска в ритуалната зала, а това е абсурдно, защото техните обредници са много зле. После клиентите се оплакват на мен!" - нарежда гневно Манолова. Друг проблем според нея е фактът, че частните погребални агенции не могат да извозят покойника със собствени катафалки до гроба, а трябва да го прехвърлят на входа - на олющени електрокари
Изкопаването на гробове е пореден повод за конфликт - според Манолова нормално би било фирмата да подготвя гроба, особено когато гробарите на ОП-то копаели съвсем плитко. „Принуждавам се да давам заплати на хора, които да седят там, докато гробарят копае. Едва ли не аз трябва да правя имиджа на „Гробищни паркове"!" - възмущава се тя. И слага черешката в коктейла с любимата тема на много частни погребални агенти: гробните места. По-точно твърдението, че за да получат гробно място там, където искат, хората са принуждавани да се откажат от частната агенция. Така се губели страшно много клиенти.
„Е, по този начин ли ще ме ликвидираш? - хвърля ръкавицата Манолова. - Абсурдно е да ме унищожиш, защото аз съм от десет години на пазара и след като съм оцеляла, тепърва няма да загина!"
Поема глътка въздух и добавя: „За да ви демонстрирам как се оправям, ще ви кажа, че едни мутрички ми бяха откраднали крайслера. Искаха 5000 лева откуп. Когато трябваше да се пазарим, аз седнах до един от тях в колата и му казах: „Ей, момче, внимавай!
Ти ли ми твърдиш,
че си от подземния свят?
Аз съм от ИСТИНСКИЯ такъв! Казах му какво работя и смъкнахме откупа на 1000 лева. Просто не се давам лесно!" - обобщава философията си за живота Манолова.
Разбира се, схватките между частници и общини не са нещо характерно само за столицата. В Сливен например е създаден инициативен комитет от граждани и фирми срещу таксите на общинския „Обреден комплекс". Допълнителни усложнения се получават в случаите, когато общинското гробище е дадено на концесия. Тогава обвиненията, че общината действа чрез подставени лица, за да монополизира пазара на погребални услуги, добиват направо истеричен оттенък.
Такава е ситуацията в Дупница в момента, където ЕТ „Иван Грозданов" е временният стопанин на гробището. Димитър Секулов, собственик на частната погребална агенция „Хеката" в града, настоява, че Грозданов е „само фигурант". И че за да изтласка „Хеката" от пазара, си е позволил да иска безумни пари за копаене на гроб, да заключва вратата при насрочено от агенцията погребение, да променя датите на ритуала, за да се наложи ново печатане на некролози, и дори да тръби, че частниците са незаконни. Секулов вижда пръста на дадени общинари и в едно подпалване на офиса си, както и в побоя, който му спретнали в покрайнините на града няколко непознати биячи
Самият Иван Грозданов не пожела да говори с екип на „ТЕМА", тъй като много бързал. Секулов обаче беше вдъхновен и за двама. „Аз от змия кръв съм пил - ръкомахаше бодро погребалният предприемач, - цел свет съм кръстосал и тех мога да ги утепам, ама защо да гния в затвора?"
Въобще: кой е казал, че в бизнеса „смърт" има място само за студенокръвни?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар